Деймън

Здраве и грижи

Това е Деймън. Две години чакане... Две години без нито едно "Той е моят котарак". Наричам го ангел, защото въпреки всичко, което е преживял, той не е изгубил способността си да обича. Когато дойде при нас, носеше болка. Кастрирахме го, премахнахме проблемното око, лекувахме зъбите му. Малко по малко всичко, което го измъчваше, остана в миналото. И тогава се случи най-красивата промяна. Не във външния му вид, а в душата му. Деймън вече не живее в болка. Черното му телце вече не е напрегнато. Вместо това търси човешка ръка, гушка се, мърка и показва цялата нежност, която толкова дълго е била скрита зад страданието. Само че... вече повече от две години никой не го избира. Черните котки често остават последни. А Деймън чака. Търпеливо. Ден след ден. Година след година. Нима няма човек, който да види това, което виждаме ние? Не липсващото око. Не белезите. А огромното сърце, което чака да обича. Нека някъде има човек, който ще каже: "Деймън, време е да си тръгнем у дома." Обезпаразитен вътрешно и външно. Без ваксини засега. С отлични хигиенни навици. Над година живее в една стаичка. Не защото е „проблемен“, а защото животът така се подреди. Днес Деймън е 4,2 килограма любов. Черен, но прошарен с бели косъмчета - сякаш животът е оставял следи по него и той ги е приел. Разбира се с други котки. Търся човек. Такъв, който разбира, че понякога най-нежните същества са тези, които са чакали най-дълго. Деймън не бърза. Аз също. Но вярвам, че някъде има място, където няма да е „временно решение“, а дом.